Разкриването на нови рудници във Велинград или другаде из Родопите би имало непосилна „човешка“ цена, сочат демографските данни и тъжният опитът на две рударски родопски общини – Лъки и Маджарово. В тях населението в наши дни е по-малобройно, отколкото е било през 1934 г. Противно на традиционната мантра, според която всеки рудник създава работни места и просперитет, данните сочат, че вина за обезлюдяването на региона носи тъкмо рудодобивът. Демографските процеси, които съпътстваха възхода и падението на родопския рудодобив, чертаят мрачно бъдеще за двете нови мишени на добивната индустрия в региона: Крумовград и Велинград.
Привлечени от новите възможности и високите заплати или пък въдворени от режима, след 1950-те десетки хиляди се заселват в Мадан, Рудозем, Златоград и другите миньорски центрове в Родопите. Скоро след това борсовите цени на металите се сриват. Съдържанието на олово и цинк в рудата спада. Трудовият ентусиазъм замира. И тогава идват 1990-те, когато производствени активи за милиарди са нарязани за скрап.
Но след срива на минната индустрия, демографската система не се връща в изходно положение. Всеки нов рудник, флотационна фабрика и хвостохранилище, е отнел на местите хора възможностите за животновъдство, туризъм и балнеолечение. След края на добивните дейности – а той винаги настъпва, ситуацията е далеч по-негативна, отколкото преди тях.
Градът, който победи миграцията
Слоганът „спа столица на Балканите“ може и да е пресилен, но Велинград действително изпъква сред българските планински градове. Статистическите данни сочат, че приходите от туризъм там са съпоставими със ски курорта Банско. Освен това в града е добре развита преработващата промишленост и повечето фирми работят на печалба.
Броят на населението на Велинград за последните 40 години е стабилен (виж графиката). В планински регион, в страната с най-острата демографска криза в света, това постижение се откроява още по-силно.
Чия е заслугата? През последните години във Велинград са направени големи инвестиции, вероятно около 1 млрд. лв., в спа хотели и санаториуми. Благодарение на чистия въздух и лековитите минерални води градът се посещава от туристи целогодишно и това „дава хляб“ на съпътстващия малък бизнес в сферата на услугите. Около 25 хил. души, които живеят във Велинград са допълнителен стимул за търговия и строителство.
Според мнозина във Велинград перспективата за добив на волфрам ще попречи на туризма. Снимка: А.Мишева
Паралелно с това се развива селското стопанство, особено говедовъдството, както и горската индустрия. За някои прослойки най-важен поминък е събирачеството. Проличава, че почти всичко, което дава препитание на жителите на общината, по един или друг начин е свързано с природните й дадености. Има основание да се твърди, че демографската устойчивост на Велинград се дължи преди всичко на чистата природа.
Затова и опитът да се открие рудник за волфрам на територията на общината срещна силен обществен отпор. Обещанията за инвестиции, работни места и местни данъци не можаха да скрият, че цената им е отлив на туристи и влошаване на качеството на живота.
Волфрамова мина край Велинград означава не просто спад на приходите за един или друг хотел. Тя ще отпъди първо туристите, а после и местните жители. Първоначалният импулс на минните инвестиции с времето ще доведе до икономически и демографски упадък.
Възход и застой
Между 1946 и 1965 г. населението на петте ключови миньорски общини в Родопите (Мадан, Рудозем, Лъки, Златоград и Маджарово) се увеличава с точно 100%: от 34 на 68 хил. души. Но това е само началото на историята. Ентусиазмът неусетно преминава в застой, а после настъпва колапс. Днес бившите миньорски центрове представляват своеобразна „мемориална фаза“ на рудодобива в Родопите.
Полагането на основите на минното дело в планината е действително въодушевяващ период. Със задружен труд върху „бяло поле“ са прокарани шахти, построени са пътища, фабрики и благоустроени градове. Пропагандата на режима героизира труда на миньора и работниците в рудниците и фабриките се радват на високи доходи и социални придобивки. Само за 10 години, между 1946 и 1956 г. населението на Мадан се увеличава от 342 на 5814 души.
Само че в този рай има сенки. Противно на пропагандния образ, повечето миньори са необразовани хора (към 1992 г., 2500 от 4900 регистрирани миньори в Смолянска област са с основно образование). Смъртността и инвалидността в професията са страшни. Съпоставка на данни от статистически справочници говори, че през 1960-те годишната смъртност достига 15%, тоест работниците в мините се „амортизират“ за 7 години.
Фото: Димитър Събев / Евромегдан
Това от своя страна обяснява защо днес в някои миньорски селища делът на възрастните жени е двойно по-висок от дела на възрастните мъже. В същото време, хронично не достигат жени в детеродна възраст – с всички последици върху социалната среда. Дори през 1970-те жените в община Лъки са едва 1/3 от населението.
Важно е да се отбележи, че демографският отлив в разглежданите общини не настъпва през 1989 г., а 25 години по-рано. След като слагат началото на оловно – цинковата индустрия, много работници се прехвърлят към други промишлени обекти в страната. Между 1965 и 1985 г. населението на петте общини спада с близо 10 000 души. По-рано многолюдни миньорски селища, например Фабрика и Крушев дол, се заличават.
Това от своя страна навежда на извода, че заселилото се във връзка с рудодобива население никога не се превръща в местно. Покрай добрите заплати на миньорите се развиват доста обслужващи дейности, но щом добивът замре, те стават излишни. Цели градове падат жертва на намаляващата производителност на добивната индустрия.
Краят зад ъгъла
Застоят, белязал 1970-те и 1980-те години, намира логичния си завършек в колапса на родопския рудодобив. Със закриването на ГОРУБСО през 1999 г. са загубени 1/3 от работните места в региона. Огромен брой хора изведнъж губят своето препитание. Който има къде, бяга. За по-малко от 20 години населението на петте общини намалява с над 10 000 души, или с 22.4%.
Въпреки това, истинските причини за демографския колапс, а именно уязвимостта на добивната промишленост от световната конюнктура и националните политики, остават скрити. В т.нар. мемориална фаза хората си спомнят за „славните години“, когато благодарение на рудниците магазините и ресторантите са пълни, в родилните домове плачат бебета, а всяка седмица в читалището се изнася ново представление.
Носталгията прави някои хора податливи на негласните обещания, че с новите инвеститори това щастливо време може да се върне. Това не е възможно: и стопанската система, и световните пазари, и технологиите са се променили. Днес добивните предприятия включват в годишните си отчети планове за заместване на труда на миньорите с повече машини. Дори Родопите да се надупчат като швейцарско сирене, загубените работни места няма да се появят отново.
Точно обратното: волфрамова мина край Велинград може да наеме 200 местни неквалифицирани работници, но в същото време ще причини загуба на повече работни места в туризма, в добавка към екологична миграция на местни семейства от средната класа. Регионалният отраслов анализ сочи, че на всеки 1 лев ползи от откриването на волфрамова мина в дългосрочен период се падат щети в размер на 8 или 10 лв.
Републиката на младостта излиза на пенсия
Към края на 2015 г. в петте изследвани родопски рудодобивни общини живеят 39 000 души – приблизително колкото е броят на жителите им през 1947 г. Броят е същият, но структурата е драстично влошена. Бебетата и младежите са сторили път на грохнали старци: в Златоград през 1961 г. са родени 115 деца, докато през 2013 г. са проплакали (и то в болници в други общини) 42 златоградски бебета. Селата са обезкървени: към 1946 г. под 20% от населението на община Мадан живее в самия Мадан, днес този дял е над 50%. Структурата на населението по пол е силно разкривена, голям е броят на инвалидите.
Обезлюдяването на родопските рудодобивни общини през последните 20 години протича с двойно по-бърз темп по сравнение със средното за страната. Вината не е само в закриването на рудниците – а и в тяхното откриване в средата на XX век.
В община Лъки, която традиционно разчита на дърводобив и животновъдство, през 1965 г. в селското стопанство работят едва 71 души, предимно жени. Почти всички останали са заети в рудниците и флотацията. Когато рудодобивът се свива и вече не дава достатъчно заетост, за местните хора е по-лесно да напуснат родните си места, отколкото да търсят пътя към своя вече забравен – и твърде тежък, традиционен поминък.
Чак в последните няколко години в Маджарово се разви говедовъдството. Но преди населението да се ориентира в новите реалности, селището се стопи. Сега Маджарово отстъпва само на Мелник в класацията на най-малките градове на България.
Природните красоти в Родопите ще са първа жертва на новите рудодобивни проекти. Фото: А.Мишева
Добивната индустрия има свойството да руши потенциала за развитие на други видове бизнес. Какъв е пазарният шанс на санаториума в Рудозем или на млякото от Мадан? Ще има ли алтернативният туризъм край Крумовград същата добавена стойност, след като „златният хълм“ Ада тепе бъде смлян от тежки машини?
Крумовград не разполага с предимствата на Велинград. Източнородопският град е по-отдалечен и по-малолюден, а и туристическият бизнес там е по-слабо застъпен. Вероятно това обяснява неуспялата съпротива на населението срещу златната мина на „Дънди прешъс металс“, която след броени месеци ще промени региона.
След свързаното с т.нар. възродителен процес изселване в края на 1980-те, броят на жителите на Крумовград е сравнително стабилен. Но след 2010 г., когато е дадено официално съгласие за откритата мина, няколко стотин души бързат да напуснат.
Независимо от това, делът на младежите на възраст до 18 г. в Крумовград остава по-висок по сравнение с Мадан и Златоград. Но каква ще е демографската картина там след 20 или 30 години, когато златото ще е вече извлечено? Очевидно тримесечните отчети на инвеститорите са неподходящ мащаб за измерване на жизнените шансове на едно селище.
Данайски дарове
„Тепърва страната ни ще има огромни проблеми с Европейската комисия, защото тук не се вслушваме в гласа на екологичните организации“. Тези думи, изречени през септември 2011 г. принадлежат на Ивайло Калфин, тогава кандидат на БСП за президентските избори. С тях той „категорично се обяви“ против добива на злато от Ада тепе и така вдъхна надежди на хилядите местни хора, опитващи да спрат настъпването на мината.
Въпреки авторитетния застъпник, само две години по-късно партията (все още) на Калфин се обърна на 180 градуса. Кърджалийският червен лидер Милко Багдасаров издигна знамето на работните места и инвестициите и прокламира: „БСП гледа положително на златодобива в находището Ада тепе“. Социалистите се „солидаризираха“ с ДПС (по думите на Багдасаров), после се разбраха с ГЕРБ и в резултат на този партиен консенсус Крумовград до броени месеци ще бъде индустриализиран.
Цветан Цветанов – втората колона на управляващата партия ГЕРБ, през март 2016 г. посети Велинград по покана на туристическия бизнес и заяви във връзка с плановете за волфрамова мина: „В мое лице спечелихте голям радетел за защитата на туризма във Велинград… Не можем да допуснем да се развива едно вредно за туризма производство“.
Да, Велинград не е Крумовград, нито пък Калфин и БСП тежат колкото Цветанов и ГЕРБ. Въпреки всичко, разполагаме с не един пример как политици и партии внезапно забравят благородните си пориви, ако надделеят по-практични интереси. Партиите във властта се сменят, сменят се и лидерите в самите партии.
Така че случаят с Велинград не е решен веднъж завинаги в полза на хората и туризма. Нещо повече – при сегашната национална икономическа и екологична политика, никой регион не е застрахован срещу екстрактивизъм. В борбата срещу нездравите интереси на добивната индустрия, демографската история може да се окаже ценен аргумент.
Местността Грънчарица, където е волфрамовото находище, е водосборен район – факт, пропуснат в ОВОС на инвестиционния проект. Фото: Димитър Събев / Евромегдан
Повече по темата: „Демографски процеси в рудодобивните общини на Родопите“
–
Текстът е реализиран в рамките на проект „Extractive and Energy Industry Watch: Правна и журналистическа практика за по-голяма прозрачност и отчетност на енергийната и добивната промишленост“, със съдействието на Програмата за подкрепа на НПО към Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство /ЕИП/. Текстът не съдържа позиция на Финансовият механизъм на ЕИП или оперататора на Програмата и те не носят отговорност за съдържанието му.
