На 14 август 2016 г. неочакван удар покоси Тони Ристов – ревностен защитник на зелената идея, на екологията, грижата за природата, социалните проблеми, на цялостното добруване на хората – в Македония и по света. Дни преди кончината му, Тони Ристов бе на почивка в България, а по-рано, през м.юни 2016 г. посети Трън за да представи екологичните, човешки и политически проблеми, свързани с рудодобивните проекти пред журналисти от България, Македония и Сърбия. Една от участничките в семинара, организиран от издателя на Евромегдан фондация „БлуЛинк“ и Европейската зелена фондация (GEF), му посвещава този текст.
През целия си живот срещаме стотици, понякога дори хиляди хора. Доста от тях познаваме от години, но след време дори не разпознаваме на улицата. Има, обаче, и такива човешки същества, които преминават през гарата на живота ни с ярката, блестяща светлина на най-бързия експрес. За съжаление, често пъти преминават толкова бързо, че не успяват да си вземат билета за връщане. Именно тази стремителност и светлина, с която преминават, оставя дълбока следа, широка усмивка, нещо повече – тя гравира нежни, но устойчиви линии в душите ни. И всичко това се случва за минута, час, ден… за един миг.
Щеше ми се тези думи да са началото на една красива приказка, на разказ за един човек, писмо в израз на възхищение, което той да прочете. В този ден, обаче, това е писмо, отправено към целия свят, към природата, дърветата и птиците, писмо до цялата вселена и отвъд нея. Писмо, с което искам да отлича всички заглавия от последните четири дена, прочита на които смразява сърцето ми. Смразява го, защото са истина, и колкото и да затварям очи, да рестартирам и да обновявам, остава истина. Защото сърцето не се рестартира. А неговото сърце вече не бие. Сърцето на Тони. Сърцето на човек, чието присъствие и усмивка никога няма да забравя. Ще разберете защо. Разказът ми ще бъде в сегашно време, защото искам всеки от вас да затвори очи и да си представи, дори за миг, че Тони е все още тук и това се случва сега. Чета му го на глас, а той се усмихва широко.
Изключително интелигентен и фин човек
Горещ 18 юни е. Намираме се на семинар, свързан с минната индустрия в българското село Горочевци, близо до град Трън. Леко изморена от пътуването, слушам презентациите на говорещите. Един глас ме кара да се заслушам по-внимателно и да погледна. Гласът на Тони. Има нещо в него. Ерудиран, мъжествен и силен. Поглеждам и виждам един висок, красив, елегантен мъж, с блясък в очите. Говори заразително и със страст. И макар да е сериозен, предвид спецификата на темата, очите му сякаш се смеят.
На вечерята по-късно, пред мен започва да се разкрива един необятен свят на смелост, доброта и плам. Още с първия ни разговор осъзнавам, че пред мен стои не просто един мъж, силно ерудиран оратор, но един изключително интелигентен и фин човек. Имам огромно желание да му задавам въпроси, да говорим по различни теми, да го слушам с интерес. Не само аз. С някои от колегите пламенно се стараем да му зададем повече и повече въпроси и теми за размисъл, а Тони умерено и внимателно изслушва всеки от нас, без да прекъсва, сетне благодари за въпроса, усмихва се широко, и започва да говори. Мога да слушам с часове, говори едновременно увлекателно като приказка, но с отношение на изключително уважение като към равен. Нито за миг не съзирам у него чувство за превъзходство, макар да притежава качества, с които е повече човек от всички, които познавам.
На тези, които не го познаваха, навярно думите ми ще им се сторят прекалени и прехвалени. Не ми пука. Тони ги заслужава. Заслужава всяка добра дума, която може да бъде изречена, всяка сълза, всяко потрепване в душата. Как го разбрах ли? За по-малко от четири дни и няколко разговора с него? Ами усетих го. Усетих една по-различна енергия, нещо магическо, което отличаваше Тони от човеците по земята. Отличаваше го от лицемерието, от пошлостта, грубостта и негативизма. От малкото време с него разбрах, че е ревностен защитник на зелената идея, на екологията, грижата за природата, социалните проблеми, на цялостното добруване на хората.
Всеки спомен с него през тези четири дни виждам ярко в съзнанието си. Чувам думите му „а ти си просто дете“, когато говорехме за здравословния начин на живот и екологичните начини за производство и разпространение на домашно приготвени храни. Сетне, минавайки през различни теми, ми разказа нещо повече за себе си. Повече от 15 години се занимава с ПР, куратор е на музей и… е срещнал жената на живота си. Очите му грейнаха и той някак с особена чистота и искреност ми разказа за нея и за първите им срещи. Говореше с такава любов и нежност, нещо на пръв поглед странно за такъв силен и решителен мъж. Тони беше и такъв.
Последната вечер беше и закриващата вечеря. Преди нея Тони събра част от групата, седна с цигара и чаша кафе, и за малко време, успя да отдели безценно внимание на всеки от колегите. Между нас имаше както по-опитни, така и съвсем млади и прохождащи в занаята. Все така усмихнат, Тони се опита да помогне на всеки с журналистическата задача, която имахме. Седнах до него и мълчаливо слушах с интерес. Даваше съвети, много точни напътствия, окуражаваше, говореше пламенно, добродушно и се отнасяше с всеки един като с равен и с професионалист. Уважаваше труда ни и дори помоли по-шумните да се отдалечат, за да не пречат на работата. И като казвам работа, имам предвид изключителна отдаденост. Изведнъж се обърна към мен и ми предложи помощта си. Тези няколко минути бяха незаменими, толкова много ми помогна, не само със съвети, но ме накара да повярвам в себе си.
Още чувам гласа на Тони, как приветливо канеше всеки да седне до него на вечерята. Седнах до него, защото знаех, че той беше човекът, направил ми най-силно впечатление и исках да прекарам с него възможно повече време. Да попия от добротата, от мъдростта, от професионализма, от искреността му. Говорехме за музика, смяхме се много, слушахме българска, македонска, сръбска музика. Класически поп балади също. Тони с усмивка запяваше почти всяка песен, като успяваше да следи и да се включва в разговорите на смеещите се колеги около нас.
Обичаше хората, общуваше непрекъснато и толкова непринудено.
Обичаше хората, общуваше непрекъснато и толкова непринудено. Можеше да предразположи всеки, независимо от пол, образование, социална принадлежност или възраст. С невероятния си подход предразположи и мен. Написах няколко абзаца през последната вечер и се върнах на масата, доволна от себе си. Тони веднага поиска да разбере на какво се дължи радостта ми и внимателно ме попита „А мога ли да бъда твой читател?“, грабна лаптопа от ръцете ми и само след минута, усмихвайки се, силно ме прегърна. Окуражи ме с думите „Точно затова говорех, чудесно е, можеш много, продължавай в същия дух“, сетне не се сдържа и без да пита показа миниатюрното ми текстче на колегите до него. Пихме по една българска Поморийска ракия и до късно говорихме с Павел Антонов и Пол Браун, за живота, любовта, приятелството. Беше отпускащо, иска ми се да се върна през онази вечер, и само за минута да се посмея отново на вицовете на Тони.
Тони Ристов /четвъртият от дясно/ сред участници в журналистическа работилница в с. Горочевци през м. юни 2016 г. Фото: Евромегдан
В момента едвам сдържам сълзите си, но се опитвам да си въобразявам, че все още съм в Горочевци, през юни. Наивно нали… Последният ден прекаран с голямата усмивка на Тони бе и най-незабравимият. Може би защото бе и последен. През последния един час време, който имахме да довършим задачата, Тони отново правеше всичко възможно да помогне на всички. Ходеше с кафето в ръка и прекарваше по няколко ценни минути с всеки един от нас. На закриващата среща се изправи, и с присъщата му доброта и искреност, благодари на всички за отдадеността, професионализма и желанието по време на семинара. Мотивира ни да работим усърдно, като обеща, че ще награди най-добре представилите се с участие на предстоящ семинар в Скопие през октомври. Дойде при мен преди да си тръгне и като ме прегърна ми каза, че ще се видим в Скопие задължително, защото няма друг начин. Все още очаквам срещата ни, като се опитвам да се върна в комфортната зона от преди вече четири дена, когато все още дишаше и е даряваше света с красивата си душа.
Когато се качи в буса с другите си колеги, нещо ме накара да се върна за още една прегръдка и задължително обещание, че ще се видим скоро. Стоях и вътрешно не ми се искаше да тръгва. Търсех отчаяно останала памет в телефона си, за да му направя няколко снимки. Нищо не ми се струваше достатъчно. И преди четири дена разбрах защо. Била е не само първата, но и последната ни среща. Дали вътрешно съм го знаела, нямам представа. Но исках да запечатам всяка негова дума, усмивка, съвет или прегръдка.
Сега като се замисля, нищо от това можеше да не се случи, поради причини, които в този момент ми се струват толкова незначителни. Нямаше да замина на 18 юни, нямаше да се запозная с Тони, и сега нямаше да тъжа за него. По-лесно,нали? Да, ама заминах. Срещнах прекрасни хора, сред които бе и той. На шеговит мой коментар относно песента „Македонско девойче“, Тони отговори „Македонско девойче не се става насила, раждаш се със сърцето и душата си“. Е, бих казала че ангел не се става, раждаш се такъв. Тони беше и ще си остане ангел. И се опитвам да си повтарям, че затова ни напусна толкова рано, защото е трябвало да помага и да озарява на друго място. И може би е така.
Светът днес е по-красив, защото Тони Ристов му се усмихваше всеки ден. С всяка своя стъпка и действие го направи по-красив и по-добър. Светът обаче е и по-тъжен днес, защото вече няма да се радваме на усмивката му и топлия му глас. Остават обаче прекрасните му завети, вярата му в доброто, честността и борбеността му, от които ще се учим и ще взимаме пример. Тони притежаваше изключително човешки качества, но не беше просто човек. Имаше нещо особено у него. Ангел не се става, раждаш се такъв.
Обичаме те Тони, живей в сърцата ни, защото имаш много обещания да изпълняваш. А най-вече, да правиш света по-добър.
Снимки: Борислав Сандов, Хюлия Айваз
