Тежък труд, социална несигурност, замърсена околна среда и олигархичната собственост доминират въгледобива в България. Въпреки обещанията за борба с климатичните промени и постепенно оттегляне от въглищата, обаче, държавата не предлага алтернативи на цели региони, традиционно препитаващи се от тях.
„И сега има един квартал, казват му Еверест, в който два блока са освободени и никой не живее в тях. Това ще стане и с други 2-3 блока там. Само в къщите остава да живее някой. Ако не се инвестира в някакви заводи…“
С това многоточие приключва разговорът ми с Петър*. До края на миналата година той работи в добилия популярност рудник „Бабино“ в Бобов дол, след което е съкратен. В момента, след безброй закъснения и разсрочвания, е в очакване да получи всичките си изработени заплати и ваучери за храна.
Не звучи нито ядосан, нито отчаян. Петър е напълно наясно с реалността – търси друга работа, която най-вероятно ще е извън миньорския град. Няма как да изключи вероятността да смени както попрището, така и местожителството си.
Това е частен случай, с характер на общ за Бобов дол. Трудният живот на работещите в рудниците влиза и излиза от новинарските хроники. Периодично става известно, че хората не получават заплати с месеци или че за да ги получат, трябва да гласуват за когото каже ръководството им.
След съкращенията и широко отразената стачка в края на миналата година, когато много миньори стояха под земята няколко денонощия, стана ясно, че „Бабино“ и другите рудници в града са нерентабилни и ръководството предвижда постепенната им ликвидация.
Пред потомствени миньори като 35-годишния Петър, който прекарва целия си 15-годишен трудов стаж „под земята“, стои и предизвикателството на прогреса. В началото на ХХI-век, поне на хартия, светът се опитва да ограничи използването на твърдите горива – основния продукт на труда в Бобов дол.
Наред с другите държави по света, България също трябва да работи за намаляване на парниковите емисии и постепенното отдръпване от въглищата. ТЕЦ „Бобов дол“. Снимка: Wikimedia
Като част от ключовото Парижко споразумение и последвалите го потвърдителни спогодби, България също трябва да работи за намаляване на парниковите емисии и постепенното отдръпване от въглищата. Отделно от това, еколозите не спират да говорят за праховото замърсяване от ТЕЦ-ове и мини, както и за вредния ефект от рудодобива върху околната среда.
Въпреки това, действащата Национална стратегия за развитие на минната индустрия, приета в средата на 2015г., определя отрасъла като „важен“ и си поставя за цел до 2030г. той да е „един от основните двигатели на икономическото развитие чрез повишаване на потреблението на суровини от вътрешния пазар и производство на крайни продукти с висока добавена стойност“.
Петър и колегите му се оказват притиснати между олигархичната собственост на мините, климатичните промени и властта, чиито обещания на международно и местно ниво си противоречат.
Екологичните изисквания и държавните условия за изкупуване на електроенергия от въглищни ТЕЦ-ове прави добива и производството нерентабилни в традиционни за отрасъла селища като Бобов дол и Гълъбово. Едновременно с това институциите нямат план за самите миньори, а допускат и „инвеститорски“ своеволия.
Политическата въртележка
Трябва да се започне съкращаването на производства, които са вредни за околната среда и хората, скъпи и енергоемки, смята Тодор Тодоров. Снимка: За Земята
„Логиката е, че трябва да се започне съкращаването на производства, които са вредни, скъпи и енергоемки. Вредни и за околната среда, и за здравето на работещите. Нашата идея не е рудниците да бъдат закрити утре, а да има един план за постепенно затваряне на мините и ТЕЦ-овете на въглища и на неговата основа да се вземат мерки за алтернативна заетост и преквалификация“, раказа за „Евромегдан“ Тодор Тодоров от „За Земята“.
През последните години организацията се опитва да постави въпроса за нуждата от държавна политика на постепенно намаляване на въгледобива и създаване на алтернативни възможности за работещите в сектора. Към момента обаче подобни мерки от институциите няма.
„Социалното министерство, бюрата по труда реагират само, когато кризата вече е налична. Никога не взимат превантивни мерки, а тази тема е въпрос на договорки именно с тях“, казва и Валентин Вълчев, председател на Федерацията на независимите синдикати на миньорите към Конфедерацията на независимите синдикати в България (ФНСМ-КНСБ).
„Сериозен недостатък на политиците тук е липсата на хоризонт отвъд следващите избори, което в сектори като енергетиката е голям проблем“, смята Тодор Тодоров.
Потвърждение на думите на двамата са поведението на институциите в кризисни ситуации и неясните политически връзки в сектора.
Вече бившият премиер Бойко Борисов реагира на миньорската стачка в Бобов дол, като обеща изсветляване на договора за концесия и прекратяването му, ако управляващото дружество не се издължи на работниците си. Реакцията изглежда закъсняла – концесионната такса не е плащана през последните 5 години заради ниски добиви, а през 2014г. НОИ разсрочи 41 млн. лева задължения на „Мини Бобов Дол“ към НАП за социални осигуровки.
Отлагането на решителни действия спрямо частното предприятие, свързано с бизнесмена Христо Ковачки, доведе до еднократна помощ от 325лв. на съкратен миньор със средства от държавния бюджет. Така и миньорите, като данъкоплатци, издържат губещия бизнес на работодателя им, от своя страна широкоизвестен с използването на офшорни компании и съмнения в укриване на данъци.
За близка до Ковачки се счита и партията Български демократичен център, чийто съпредседател е съпругата му. След разпада на коалицията „България без цензура“ на евродепутата Николай Бареков, парламентарната група на БДЦ подкрепяше ключовите политики на управляващата ГЕРБ на Борисов. Ковачки се считаше за приближен и до предишното управление на БСП и ДПС, като преди евроизборите през 2014г. стана ясно, че миньорите в Бобов дол са принуждавани да гласуват за „столетницата“, освен ако не искат обезпечените с ваучери хранителни продукти да изчезнат от супермаркетите в града. Именно след този вот институциите разсрочиха задълженията на предприятието към НАП.
Предизвестената смърт на сектора се отлага с политически совалки, включващи и компромиси спрямо екологичните изисквания. През това време миньорите продължават да бъдат със статут на крепостни селяни с неясно настояще и още по-неясно бъдеще.
Без перспектива
Част от миньорите се насочват към строителството или се опитват да намерят работа в други рудници, където да достигнат необходимия за пенсиониране трудов стаж. Предвид съпътстващите здравословни рискове, професията е от първа категория труд и позволява получаване на пенсия след 55 годишна възраст. Ако миньорът има поне 10 години стаж и е бил съкратен, то той може да се пенсионира и на 45 години, ако спре да работи в същия момент.
ФНСМ-КНСБ помага на работещи в закрити рудници да намерят място във все още работещи, така че да стигнат необходимата възраст.
Пенсионният спасителен пояс обаче не е наличен за Петър, който има поне още 10 години, преди да може да спре да работи.
Отсъстващите перспективи са едновременно обединителен и разделителен момент в мненията на еколозите, синдикатите и самите миньори.
Гледайки към „света след въглищата“, „За Земята“ се опитва да насочи „въглищарите“ към други възможности – собствен бизнес, работа в други сфери и т.н. Според Тодор Тодоров миньорите са напълно наясно, че в индустрията им няма бъдеще, но към момента нямат нужната самоорганизация и не са дотам отворени към алтернативи.
Екоорганизацията изтъква модели от страни като Германия и Дания, където работещите в рудниците се пренасочват към сфери като строителството и селското стопанство. Със или без държавна програма, това и в момента се случва на места като Бобов дол и Гълъбово, но с цената на принудителна трудова миграция.
Докато продължават да търсят диалог с работниците, еколозите настояват и за съвместна работа със синдикатите и институциите. Там обаче не прегръщат по същия начин идеята за „свят без въглища“.
„Нашата федерация се стреми на първо място за запазване на рентабилния и икономически изгоден въгледобив. Не визираме запазването на губещи предприятия. Не изключваме обаче и някоя от малкото останали подземни мини, които добиват калорични въглища“, обобщава Вълчев позицията на ФСНМ-КНСБ. Според федерацията откритият въгледобив може да продължи още 15 години, като ТЕЦ-овете започнат да спазват досега заобикаляни екологични стандарти.
Работници като Петър също също не гледат отвъд мините. „За да остана 15 години на тази работа, значи съм я уважавал“, казва той.
„Хората в региона обичат миньорската работа и са привързани към рудниците. Техните бащи и дядовци са били миньори и дълбоките традиции няма как да не предизвикат емоции при затварянето на мините“, смята Евгени Никитин от алтернативния Автономен работнически синдикат (АРС).
Според АРС работниците не бива да плащат социалната цена при евентуално прекратяване на рудодобива по екологични причини.
„Дейността на мините може да бъде променена и насочена в съвсем друга сфера, която да е едновременно перспективна и екологична. Знаем за румънските мини, които бяха преобразувани в печеливши туристически атракции. На практика има много неизследвани възможности, които могат да спасят работните места на голяма част от хората и да съживят целия регион“, посочва Никитин.
Докато традиционният синдикат търси за съкратените миньори същата работа другаде, „автономният“ се опитва да ги накара да вземат нещата в свои ръце и сами да оздравят мините си, независимо дали като рудници или туристически атракции. За момента това не се получава. „Самоорганизираме се колкото 4-5 човека, които работят в София, да се качат на една кола и да си разделят бензина“, описва сегашната ситуация Петър.
Лунен пеизаж от Марица Изток 2. На 08.02.2017 г. природозащитните организации „За Земята“ и „Грийнпийс“ внесоха отворено писмо до министър председателя срещу натиска за запазване привилегиите и субсидиите на замърсяващата и губеща въглищна индустрия. Снимка: Александър Иванов/За Земята.
Запустяване
Съкратеният миньор се чуди „защо трябва да купуваме по-скъп ток“, вместо мините и ТЕЦ-овете да продължат да работят, а той да запази попрището си, въпреки рисковете за околната среда и собственото му здраве.
„От въглищата зависи донякъде и енергийната независимост на страната“, смята и синдикалния председател Вълчев.
Същевременно от ФНСМ-КНСБ отчитат и заявените международни ангажименти, свързани с климатичните промени и искат да разберат как изпълнителната власт ще съчетае Парижкото споразумение с плана си за минната индустрия като „основен двигател“ на икономиката. Отговор засега няма, а сегашното служебно правителство надали ще даде такъв.
Петър пък се пита, защо планирания ветропарк по билото над Бобов дол не е бил построен. Отговорът на общинския съвет през 2013г. – заради работните места в ТЕЦ „Бобов дол“.
Неизменно достигаме до алтернативната заетост, която институциите не целят да създадат и тъмното бъдеще на региона, когато мините постепенно затворят, независимо утре или след 15 години.
„Хората ще си намерят работа и ще се преквалифицират, но е жалко за града. Останаха най-вече пенсионери. В нашият квартал от 15 къщи, има млади хора в 3. Кой е в Италия, кой в Чехия …“, споделя Петър.
Пустеещите панелни блокове на Бобов дол напомнят на чернобилския Припят. Дистопията, която някъде е породена от ядрен апокалипсис, в България я причиняват отсъставащите институции и икономическото номадство.
* Името е сменено по молба на миньора, доскоро работил в рудник „Бабино“.
